д-р Петров, моля да се представите за нашите читатели.
Завършил съм медицина в Медицински университет Варна през 1982 година и веднага започнах работа в Бърза помощ – Шумен. Още от тогава е интересът ми към мозъчните инсулти. Невролог съм от 1987 година, а от 1999 до 2021 година бях началник на отделението по нервни болести в „МБАЛ – Шумен“. Сега съм пенсионер, но си имам моя амбулатория, мой ехограф и всичко необходимо да практикувам неврология спокойно – т.е. извън напрежението и спешността в болницата. Натоварил съм се с малко обществени ангажименти и с малък хорариум от часове като преподавам неврология на медицински специалисти и акушерки във филиала на Медицински университет Варна в Шумен и на специални педагози в Шуменски университет. Толкова за мен.
Д-р Петров, каква е Вашата оценка за борбата с инсулта в страната и по-конкретно в Област Шумен?
Ако трябва да бъда кратък – борба няма! Има един константен, устойчив във времето, поток от пациенти към болниците и личната инициатива и ентусиазъм на определени специалисти и болници. Фокусът, като че ли, е към активното, ранното лечение, но не навсякъде е така. От време на време се зашумява по въпроса и после всичко стихва. Дори в Шуменска област с около 180 000 души население е така. В болниците в Шумен и Нови пазар се прави тромболиза, във Велики Преслав – не. Острото лечение приключва, намерили сме „индикации за дехоспитализация“ и пациентът отива в „Нищото“. Има отделенията за рехабилитация и клинични пътеки за долекуване, но те са лимитирани от недостатъчния си персонал, недостатъчното си оборудване и болничен бит и още и още. Тежестта на възстановяването лежи основно върху семействата на болните. Ако ги имат. Тъжна картинка, но е така. Всичко това в някаква степен се компенсира с отдаденост от невролозите, по-скоро на тези, които им се занимава с инсулти.
Според Вас, кои са ключовите фактори, които определят сегашната ситуация?
Трудно ми е да отделя няколко ключови фактора, а и моята камбанария е ниска. Трябва да има, вероятно я има, „точна снимка“ на проблема „Лечение на мозъчните инсулти“ в страната. Нали има областни здравни карти?! Нужни са координатори по области с ясни отговорности и цели. 28 области в страната, 28 координатора. И тук хейтърите ще започнат – ама кой ще ги определя, какви са тези цели и т.н. Това трябва да е политика, управление на процес, а не лична инициатива и ентусиазъм. Кой може да го свърши ли? Държавата или съсловието!
Какво според Вас е необходимо да бъде направено, за да се почувства положителна промяна?
Да се погледне на проблема „Лечение на мозъчните инсулти“ като на процес и да се управлява. Не е достатъчно да има само Национален консенсус за профилактика, диагноза и лечение на мозъчно-съдовите заболявания. Защото това е безспорно важен и нужен инструмент, но само инструмент, чието използване е проблемно и безконтролно.
Мнозина в страната живеят своя спасен живот след инсулт. Кое е това, на което трябва да обърнат внимание, за да подобрят качеството си на живот според Вас?
Всеки пациент, преживял инсулт, трябва да има лекар невролог, на когото има доверие и чиито препоръки изпълнява. Не може да слушаш препоръките на пет - шест лекари едновременно. През първите шест месеца, до година, общата им цел трябва да бъде как максимално да се постигне възстановяване и да се контролират или да не се допускат усложненията. Аз ги наричам „дебнещи опасности“ – депресия, епилепсия, деменция. След първата година – Животът продължава! Пациентът и лекарят невролог уточняват ритъма на срещите си - през три или през четири месеца – и това е. Лекарят дава най-доброто от себе си, пациентът – сътрудничи. Обсъждат всичко след инсулта – кога да се започне работа, кога да се приеме инвалидността и се насочи за трайна експертиза, колко да се натоварва, кога да се шофира, трябва или не да се употребява алкохол, да ползва или не бастун или проходилка, какво ново хоби да го увлече, какво правим със секса, как да се справи с мрачните мисли и т.н.
Какво бихте посъветвали преживелите инсулт и техните близки?
Първо. Да намерят и „слушат“ техния наблюдаващ невролог.
Второ. Да приемат реалностите, такива, каквито са. Съвременната медицина малко неща излекува.
Трето. Да разбират, че нещата винаги могат да се объркат и трябва да се внимава за „дебнещи опасности“.
Четвърто. Животът не е безкраен празник, но важното е, че продължава.
Какъв е вашият призив по повод на Националната кампания на Асоциацията за инсулт и афазия „ Живот след инсулта“ по повод 9 май – Европейски ден за информираност за инсулта.
Аз призив нямам. Като председател на Дружеството на невролозите от Шуменска област пуснах един SMS до 14 подателя - невролози, които знаех, че не са сериозно възпрепятствани от болест или семейни ангажименти с текст „Бихте ли се включили с 4 часа безплатни прегледи на пациенти, преживели инсулт?“. Девет души се съгласиха и ми изпратиха дните и часовете, в които ще преглеждат. Не съм убеждавал никого. Невролозите сме тези, които трябва да знаем всичко, ама всичко, за инсулта. Инсултът като медицински проблем, но и социален, семеен, психологически, финансов проблем. Трябва повече да говорим за това. И повече да правим.
Stroke.bg
(Интервюто е публикувано без редакция)